Звън. Четвъртък.
Сънят спира на половина, но още усещам въздуха му с вкус на небе.
Двор на стара къща. Оттук се вижда меката извивка на хълма.

Пейзаж по съмнало.

Още е сумрачно, но короната на ябълката
разпръсква рано-рано сиянието си – цвят по цвят.
Зад тънките пердета прозорците почват да светлеят.
Портата е затворена, но в ключалката стои голям железен ключ.

Нечии стъпки тежко скърцат по
дървените стъпала към втория етаж.
Аз съм в двора, явно с очакването зората
да изкачи клоните и да изгреят един след друг
ореолите на джанката и старата круша.

Знам, че всичко някога съм го преживяла.

Помня как щурците след нула часа се надсвирват, светулките как светят над партитурите им – трепкащи живи лампички,
а нощните пеперуди как танцуват за първи и последен път
по петолинията.

Другата реалност.

Тук само мирисите на диви треви и здравец могат да ме разбудят.
И вятърът от крилцата на някоя мушица.

Обичам това място.

Знам, че ако има рай, той е тук –
по южния склон на изумруденото възвишение.
В зелените територии на съня ми. С къщата, където всяка сутрин
в седем часа слънцето кацва на комина.

Публикувано в Public Republic